Дейвид Фрик в студиото на Z-Rock: „Най-хубавото на работата ми е, че служа на хората, които обичат музиката“
Малко по-рано днес в „Голия обяд“ на Елена Розберг гостува Дейвид Фрик.
Старши редактор на сп. „Rolling Stone“ в продължение на 30 години, музикален журналист и телевизионен водещ, четири пъти носител на наградата ASCAP-Deems Taylor за високи постижения в музикалната журналистика, номиниран за Грами автор на бележки към албуми, автор на есета за повече от 100 големи преиздания, включително на Velvet Underground, Byrds, Пол Макартни и Rolling Stones, а от 2015 и водещ на шоуто „The Writer’s Block“ по Sirius XM, автор на интервюта за мрежата с Metallica, Нийл Йънг, Кийт Ричардс, Робърт Плант и още много други – можем да изпишем абзаци с постиженията му, но те не могат да поберат космополитността и класата, които той излъчва.
Още в началото на разговора Дейвид благодари за поканата и отбеляза, че за него е чест да бъде в студиото ни. Това се оказа и първото му посещения у нас – интересът му е бил запален от българската певица Рут Колева, с която се познават от фестивал в Дания. Тя го пита дали би искал да дойде у нас и отговорът му не закъснява – „Шанс да видя нова страна, да опозная нови хора, да се видя с нови прекрасни журналисти и да чуя нова музика? Не е нужно да ме питат по два пъти“, казва той и искрено казва колко се вълнува да се докосва до новите преживявания в България.
Разбира се, Елена го попита това, което вероятно всеки, който е гледал „Почти известни“, се е питал – той ли е прототипът на Уилям Милър? „Не бих казал, че съм прототипът, но познавам много добре режисьора на продукцията Камерън Кроу, който спечели „Оскар“ с филма. Той е прекрасен колега и приятел, и когато гледах премиерата на „Почти известни“ в Ню Йорк, отидох при него и му казах – ти си показал точно толкова моята история, колкото и своята. Защото филмът разказва за някой, който толкова обича музиката, че иска да бъде част от всичко това. И наистина, това е неговата история, той започва така, когато е тийнейджър – искал е да пише, искал е да бъде до музикантите, да види как се случва всичко и да е част не само от вълнението, но и от процеса на случването и правенето на самото изкуство.
Това е и моята история. Започнах като всички останали – купувах си албуми, свирех на китара. Исках да знам повече – как Beatles правят своята магия, какво прави Джими Хендрикс – и един от начините да се приближиш, беше да зададеш въпроси – при това да си достатъчно близо, че да ги зададеш на самите музиканти. Това прави Уилям във филма, това е правил Камерън, това е и моята история.“
„Вчера в Band Battle противопоставих Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор“, каза Елена. „Знам, че първият ти концерт е бил на Pink Floyd – за кого би гласувал ти и защо?“ Дейвид сподавя дълбока въздишка. „ОК. Всъщност, аз познавам и двамата. Интервюирал съм ги и двамата, бил съм на турне с групата, също и с Роджър, когото видях наскоро в Ню Йорк покрай новото му издание на албума Dark Side of the Moon. И моята позиция е – и двамата са потресаващо талантливи музиканти и автори. Дейвид Гилмор е един от най-добрите китаристи на планетата. Роджър е писал в дълбочина по темата за лудостта – Dark Side of the Moon разказва именно за полудяването, а също и по хуманитарни теми. Наясно съм, че е поляризираща личност от политическа гледна точка, но лично моето усещане за него е, че по свой странен начин той се опитва да достигне до хуманните импулси, които са присъщи на всички нас и които всички би трябвало да изразяваме. Мисля, че и двамата са даровити, и дяволски ми се иска да не се караха толкова много. Понякога, колкото повече остаряват рок музикантите, толкова повече заприличват на родителите ми. И просто ми се иска да можеше да охладят стратите по отношение на личните политически позиции и да се съберат. Ако това няма да се случи, тогава ще подкрепям изкуството, което и двамата правят – за мен няма нищо лично в тази ситуация. Вълнува ме изключително музиката ви, ако не се разберете, за да сте заедно, няма да избирам единия пред другия. Музиката не работи така.“
Споменът за концерта обаче е дълбоко личен: „Концертът на Pink Floyd, на който някога отидох, беше едно от най-изумителните преживявания през целия ми живот досега. Беше голямо шоу на открито, във Филаделфия, откъдето съм и аз, и входът струваше $1. Разбира се, става дума за 1968 година, така че парите имаха малко по-друга стойност. но хедлайнър бяха The Who. В афиша бяха и Procol Harum, и канадците от Mandala, и най-долу на афиша бяха Pink Floyd. Това беше първото турне на Дейвид Гилмор в САЩ. Свириха парчетата от A Saucerful of Secrets, което е един от любимите ми албуми на Floyd, и бяха изключителни. Сетът им беше един час и направо ми взривиха главата. А също и ме накараха да осъзная колко е важна музиката на живо, в сравнение с албумите. Албумите са супер, имам сигурно 10 000 от тях, но бих избрал музиката на живо, пред който и да е запис. И големият майтап от онази вечер беше, че когато започна да свири следващата група, Mandala, започна гръмотевична буря и китаристът случайно получи токов удар. Не беше сериозно наранен, просто се поуплаши, но това беше краят на шоуто – изпратиха всички по домовете им. Но аз поне бях успял да видя Floyd.“
Разбира се, колкото и да е архивна цената от $1, беше неминуемо да породи въпроса – с цените на концертните билети сега, посещението им не се ли превръща вече в едно елитарно преживяване? „Парите като фактор са винаги проблем. Защото на хората трябва да се плати, а цените на абсолютно всичко само растат – нищо не става по-евтино. Има и друг проблем, който наблюдавам в определено поколение музиканти, чиито цени вече стават прекалено недостъпни за хората. Имаме истинско икономическо неравенство в света. И това е валидно и за Бродуей, например. В Ню Йорк в момента струва $800 да гледаш „Хамилтън“? Това е налудна сума. Но това, което трябва да запомните е, че ако не можете да си позволите да гледате Stones, това не значи, че не можете да гледате нещо на вашата улица, което ще промени живота ви.“
Прави пауза за момент и видимо търси най-точните думи. „Най-трудната част от писането за тези легенди е, че не всеки може да си позволи да отиде. Но аз знам, че за мен някои от най-хубавите неща, които успявам да видя, са в малки клубове, или като просто минавам през Гринич Вилидж в неделя следобед. Ето напирмер, миналото лято гледах група, която свиреше в Уошингтън Скуеър Парк, която се казваш Pan Arcadia – великолепна нюйоркска група, съвсем нова, свиреха напълно безплатно в парка – никога преди не бях ги виждал, не знаех нищо за тях. Поразрових се, свързах се с тях през социалните им мрежи и им казах – ако имате готови парчета, ще ги пусна в моето шоу. Така и направихме – срещнахме се, те ми дадоха музиката си, аз я пуснах в ефир, сега говорят с продуценти и свирят извън града – бяха в Лос Анджелис, например. Така ставам част от нещо съвсем ново.
Харесва ми да гледам Stones, благодарен съм за всеки шанс да гледам Робърт Плант, но бях точно толкова развълнуван и се забавлявах точно толкова, на това да гледам Pan Arcadia в неделя следобед, без никакви очаквания. И за мен това е музиката – тя е за това да откриваш новите неща, какво следва. И ако можеш да видиш Stones, да гледаш легендите – иди, защото има причина да са легендарни; но ако не можеш да си го позволиш, тогава създай си сам елитно преживяване, направи нещо ново за себе си, защото никога не знаеш след 2-3 години дали точно тези момчета няма да пълнят Медисън Скуеър Гардън, а ти ще можеш да кажеш, че си ги поставил там.“
Една от групите, които Дейвид отлично познава, е Metalllica. Неотдавна отново ги е гледал на концерт, а интервютата му с тях са многобройни, така че нямаше как да не го попитаме какви са новините около тях. „Не искам да се хваля, но познавам момчетата от бандата и ги интервюирам от 1986 насам. Гледах ги за първи път, когато подгряваха за Ози, по времето на турнето Master of Puppets, така че се познавам и с Клиф Бъртън. Много добре се усетихме, пътувах с тях и за турнетата за албумa … And Justice For All и Черния албум, а после и за едно турне, което се казваше „No Two Alike“, в което те изнасяха по два поредни концерта в един и същи град, с абсолютно различни сетове. И бяха зашеметяващи. Свириха много от новия албум 72 Seasons и звучаха точно толкова гладни и надъхани, колкото и когато ги гледах през 1988-89.“
И добавя: „Още нещо искам да кажа за този албум. Направих предаване за него, когато си бях в Щатите и събрах и четиримата. Едно от нещата, за които стана дума, беше колко много са допринесли Кърк и Роб към албума – че това е бил много по-колаборативен албум от обикновено, защото Роб и Кърк са допринасяли с яки рифове и идеи, които после Джеймс и Ларс, като главни автори и продуценти, са вложили в песните. И беше вълнуващо да се види на живо колко са свързани като музиканти – повече от всякога. И като някой, който често ги е интервюирал през годините, беше интересно. Още на първата вечер в Ню Джързи имаше парти след концерта с много изпълнители и продуценти, които познавах. Момчетата от Metalllica дойдоха и в един момент, докато си говорех с Роб, дойде Джеймс, за да се поздравим. Беше с приятел и когато ме представи, каза: „Това е Дейвид Фрик. Ако искаш да знаеш каквото и да е за мен, питай него, защото той знае за мен повече, отколкото аз знам за себе си“.“
А сред толкова много интервюта, кое според него има историческа стойност? Дейвид видимо се замисля. „Да опитам да избера едно-единствено е наистина много трудно. Но мисля, че това, което сякаш има най-дълбок ефект върху хората, е [едно от последните дадени приживе] интервюто с Кърт Кобейн. Защото загубата му беше толкова шокираща и наистина съсипа хората. И фактът, че това беше последният му голям публичен разговор, това да имам възможността да си поговоря с него пространно за музиката, живота му и как музиката произтича от живота му – това е важен документ. И го казвам не като човекът, който го е направил, а като някой, който е чувал безброй пъти от други хора колко важно е било това интервю за тях. И това е най-хубавото в работата ми – мога да служа на другите. На хората, които обичат музиката, които обичат изкуството – или пък на тези, които за първи път научават за него и това интервю в някоя библиотека. Ако една работа може да запази ценността си и да резонира с хората толкова дълго, чувствам, че сякаш правя това, което музикантите са направили за мен.“
А как успява да овладее фенството си и страстната симпатия към даден музикант, позволява ли това да влияе върху интервютата му и налага ли си автоцензура, когато пише рецензии? „Аз знам, че съм там, за да работя. Така че когато отразявам турне, или концерт, знам, че имам работа за вършене и имам отговорност – не само към изданието, което ме праща, но и към всеки, който ще прочете продукта ми. Да мога да им обрисувам картина на това, което изпитвам, е като да съм фронтови кореспондент – следя новините в реално време и ги предавам към хората, коитп не могат да са там. И трябва да си свърша работата. В същото време определно съм нясно какъв късметлия съм. И знам, че да седя в една стая с Кийт Ричардс и той да знае името ми – да каже „Здрасти, Дейв, как си? Радвам се да се видим отново“ – това е изключително чувство. Но също показва, че оценяват как добре си върша работата, че съм си спечелил правото да получа това вълнение, защото съм се постарал, когато съм вътре, да съм си свършил работата коректно за тях, за музиката, за работодателя ми и за читателя. Защото и аз така съм се чувствал, когато съм чел за Stones, The Who и The Allman Brothers Band. Тогава съм се нуждаел от това и сега го връщам на свой ред. Определено съм фен на музиката, но знам, че съм на работа и най-хубавото на това да си фен е да можеш да свършиш работата.“
А дали има повече информация за Ози? „Ози трябваше да бъде на фестивала Power Trip в Калифорния, но грижи около здравето му го принудиха да се откаже, а те получиха AC/DC вместо него, което не е лоша замяна. Мисля, че едно от нещата е, че артистите остаряват и се налага да се справят със същите предизвикателства, с които и всички ние. Знам, че той беше наистина много разстроен, че не успя да отиде, но ако може да го направи отново, ще го направи. Такива са музикантите. Кит Ричардс ми повтаря това много често, казва „Това е, което правя и ще го правя, докато Бог ми позволява. Така че, кажи къде е следващият концерт.“
Сигурно и той усеща нещата така? „Абсолютно. Ще правя това, докато спра да мога да стоя на краката си и след това ще продъжа да го правя, седейки. Ако изобщо мога да се добера до мястото, ще бъда там.“
