“Пътищата, които избираме” от Sully Erna – пътят към изгряването на една звезда

Почти година след като фронтменът на култовата група Godsmack Sully Erna изнесе своя втори самостоятелен концерт в България, на български излиза неговата мемоарна книга – “Пътищата, които избираме”. Читателите у нас имат рядка привилегия – преводач е изключителната Елена Розберг, която е близка приятелка на Sully, а в изданието е включена специална допълнителна глава, написана за българските фенове.

В своята необикновена и болезнено откровена автобиография вокалистът на култовата рок група Godsmack Sully Erna разказва за трудния път към славата, пълните зали и платинените албуми.

Той описва живота си преди Godsmack и пътя, който е трябвало да измине, за да се измъкне от един свят на насилие, наркотици, престъпност и алкохол. Тази книга е разказът на човек, правил много грешки през живота си – някои от които почти фатални.

“Пътищата, които избираме” е посветена и на музиката – не само на техническата ѝ страна, но и на нейната чудодейна лечителна сила, на способността ѝ да измъква хората от гетото, от депресията, да ги връща към живота.

Sully Erna описва трудното си израстване като музикант, многото провали с различни групи, предателствата в музикалната индустрия и начина, по който Godsmack са получили своя изключително рядък шанс да се измъкнат от локалната бостънска сцена.

“Пътищата, които избираме” е едновременно книга за феновете на Sully Erna и Godsmack, но и невероятна история сама по себе си – изпълнена с неочаквани обрати, невероятни, но съвсем действителни случки и екшън, достатъчен за няколко холивудски филма.

 

Из “Пътищата, които избираме” от Sully Erna

Беше лятото на 1984 година и над градчето Лоурънс, Масачузетс, вече беше паднал мрак. Вечерта бе ясна и хладна, а улиците – сухи, така че да караш от северната част на града до южната, не беше проблем. Не като през зимните месеци. Бях с двамата ми най-добри приятели – Джими Мустафа и Фреди Кристалди. Решихме да скочим в колата на Фреди – мъркюри “Кугар”, за да видим как върви един купон, за който ни бяха казали. Бяхме хлапета, които непрестанно търсеха начини да се забавляват. Ако имаше някаква възможност да си дръпнем малко трева, да изпием няколко бири и, дай боже, да намерим момичета, за да се позабавляваме, това беше добра причина да си навлечем якетата и да тръгнем.

Когато пристигнахме, ни направи впечатление, че пред двуетаж­ната къща няма много паркирани коли. Първо си помислихме, че това парти вероятно е доста тъпо. Но през прозорците на горния етаж мно­го ясно се виждаше, че нещо се случва, и решихме, че си заслужава да проверим.

Когато слезе от колата, Фреди отвори багажника и извика мен и Джими да ни покаже нещо. Точно до резервната гума лежеше пушка-помпа с отрязана цев, която гаджето на сестра му му беше дал да пази. Извади я и ни я подаде. Помня, че доста се развълнувах, когато я поех. Баща ми ме водеше на лов от съвсем малък и винаги съм имал страст към оръжия. След секунди Фреди настоя да я приберем, защото бяхме на централна улица и можеха да минат ченгета. Върнах му я неохотно. Фреди я заключи обратно в багажника и се качихме по стълбите на горния етаж.

Това, което видяхме, когато влязохме, може да се опише с две думи – мъжки купон. Имаше само две момичета сред повече от двайсет души. При всички положения лъхаше здраво на тестостерон. Но пък като се има предвид, че бяхме непълнолетни, това беше добра възможност да се докопаме до алкохол.

Помотахме се малко, пийвахме и, скупчени в ъгъла, одумвахме мускулестите идиоти в стаята, които си мереха егото. Не бяхме близки с никого от тези хора и след няколко часа пълна скука ни писна. Докато излизахме, се сетих, че съм си забравил якето. Казах на Джими и Фреди да слизат и да вземат колата, а аз ще ги настигна след секунда.

Върнах се обратно на купона, проправяйки си път през тълпата, и си грабнах якето от дивана. На вратата се сбъскахме с някакво момче и бирите ни се разляха на пода. Втренчихме се в очакване кой първи ще се извини. Той ме погледна остро и измърмори нещо умно. Следващото, което помня, е как заваляха крошетата. Паднахме на залетия с бира под и започнахме да се налагаме.

Усещах как другите ме ритат в ребрата и в тила. В началото си помислих, че вероятно просто се опитват малко по-грубо да ни разделят. Трябваха ми само още няколко шута в главата, за да се убедя, че съм попаднал на грешното място в неподходящо време. Започнах да разсъждавам: “По дяволите! Всички тия шибаняци са негови приятели. Това не е добре. Трябва да се махам моментално оттук”. Кофти късмет, че единствените двама души, които биха могли да ми помогнат в тази каша, бяха долу при колата. Накрая момчето, което беше организирало купона, си проправи път до нас и ни разтърва. Успях да се изправя и да се махна от къщата.

Докато минавах през предния двор, видях, че Джими и Фреди ме чакат в колата. Ясно беше, че не са разбрали нищо за случилото се. Мятаха глави и имитираха свирене на барабани под звуците на силна музика от стереото. Когато се доближих достатъчно, за да може Фреди да ме види, той разбра, че нещо не е наред. Пъшках и сумтях. Ризата ми беше разкъсана, лицето ми беше зачервено от ударите и ритници­те, а от устата ми се сипеха зловещи псувни. Двамата изскочиха от колата и дойдоха при мен.

– Какво, мамка му, ти се е случило? – попитаха объркани.

– Тия шибаняци горе ми скочиха! Един пич се блъсна в мен, бирата му се разля и дрън-дрън-дрън…

Започнах да им разказвам. Докато бълвах змии и гущери и ги надъхвах да им го върнем тъпкано, забелязах, че Джими гледа през рамото ми към двора. Обърнах се и видях същото момче, с който се бяхме били, да излиза от къщата с още четирима или петима приятели зад него. Вървеше право към мен с очи, вперени в моите. Мина ми през ум само една мисъл: “Почна се!”

Фреди и Джими моментално тръгнаха към тях, за да се опитат да успокоят положението. Вървях точно зад тях, за да видя дали ситуацията отново ще се прецака (разбира се, много по-уверен сега, когато моите хора бяха до мен). Приличаше на сцена от “Войните” 1 – двете банди една срещу друга, облечени в кожени якета и готови за въргал.

Тъкмо когато всички започнаха да си крещят, видях как пичът извади един от онези огромни ножове ала Рамбо от якето си. Без да откъсва очите от моите, той се отдели от шайката си и тръгна към мен.

Никой друг, разбира се, не видя това – бяха твърде заети да се карат и да се опитват да оправят положението. Помислих си: “Мамка му! Няма да се оставя да ме наръга с това нещо”. Завъртях се и хукнах към колата на Фреди, грабнах ключовете от таблото, отворих багажника и извадих пушката, която беше прибрал там по-рано. Адреналинът ми беше толкова висок, че ако бях кон, тази вечер спокойно можех да спечеля дербито в Кентъки.

Не се поколебах нито за секунда. Насочих се обратно към онзи пич, когото в този момент няколко от приятелите му държаха и се опитваха да го убедят да прибере ножа – поне докато не ме видяха с рязаната пушка в ръце. Тогава го пуснаха и отстъпиха назад. Можех ли да ги виня? Това обаче не притесни Рамбо, който идваше към мен с налудничаво изражение. Помня, че си помислих: “Леле! Този или е яко надрусан, или е тотално луд. Не осъзнава, че държа пушка”. Беше тръгнал на мисия да ме пречука. Очите му бяха кървясали и нищо не можеше да го спре да ме наръга. Време за шоу!

Когато стигна на крачка от мен, вдигна ножа над главата си, готов да ме намушка. Вдигнах пушката, заредих я с рязко движение и я насочих директно в лицето му. Помня, че в този момент не изпитвах нищо към този човек. Изпълваше ме страх, който бе възпламенил инстинкта ми за самосъхранение с пълна сила. Докато свивах пръст около спусъка, си дадох сметка, че ако се забавя със секунда, това можеше да коства живота ми.

Как се бе стигнало до това? Как животът ме доведе дотук? Едва шестнайсетгодишен, бях на крачка да съсипя бъдещето си, рискувах да прекарам целия си живот в затвора заради една кофти вечер и малко разлята бира.

Може би трябва да започна отначало…